Кариера с много лица

Какво е най-ценното, което научихте от участието си в конкурса Next Generation?

- Другите финалисти в челната тройка, както и високата оценка на журито ми показаха, че може би вървя в правилна посока. Когато си говорих с останалите по време на награждаването, ми направи впечатление, че и двамата говореха толкова страстно за работата си, че и аз се запалих. Прииска ми се да си купя продуктите им, макар да нямам нужда от тях. Тази страст е общото помежду ни. Може би не е имало нужда от толкова фази и интервюта, страстта и блясъкът в очите се забелязват още на първата среща.

Кариерата ви започва в консултантски компании като Parole M и Deloitte. Как стигнахте оттам до идеята за социално предприемачество?

- Съвсем в началото на кариерата си работих една година в предаването "Отечествен фронт" в "Нова телевизия". Там срещата ми с много деца от институции, които са изпадали в тежки ситуации, ме накара да се замисля, че фурорът след показването им по телевизията продължава 2-3 дни, намесва се полиция и социални още известно време и накрая всичко заглъхва, остава си същото. Започнах да мисля как мога да го променя. После се захванах да търся работа по специалността си - финанси, но това, което ме жегна тогава, си остана, този глад да променя нещо в живота на децата не за няколко дни, а дългосрочно.

Оттам ли тръгна и изборът ви на конкретната кауза - децата в домове?

- Да, наистина оттам започна, но предприемаческото у мен си пролича от самото начало, т.е. нагласата да пробваш да намериш решение. Съвсем наивно първоначалната ми идея за решение беше да подаря книги на децата, очаквайки те да седнат, да ги прочетат и всичко да им бъде наред. Още първите няколко пъти видяхме, че никой не чете тези книги. И пак предприемаческото е да промениш модела, когато усещаш, че той не работи. Така започнахме да водим доброволци, които да общуват с децата, за да им станат приятели. И тогава проработи. Ако нямаш предприемаческия дух, колкото и да изпитваш емпатия към случващото се около теб, няма да го промениш. Можеш да седнеш да поплачеш, но дотам.

Как точно е структурирана работата във фондацията?

- На този етап във фондацията вече има много процеси и много структура, повече бизнес. Аз съм начело, имаме и офис с двама или трима души в зависимост от периода и натовареността, които се занимават с организацията на всичко. Имаме и 16 учители, които помагат на децата да четат, пишат и смятат. Работим с 18 дома, като всеки дом си има координатор, който се грижи за неговите си 20-30 доброволци. По този начин създадохме доста стабилна структура, която може да се разраства много лесно. Всеки уикенд пътуваме до някои от домовете. Така че, ако си доброволец, със сигурност имаш гарантирано пътуване и среща с децата веднъж месечно.

През какви етапи премина развитието на фондацията?

- На 2 юли имахме рожден ден - станахме на 8 години. В началото започнахме съвсем доброволчески - през първите 4 години нямахме финансиране, всички доброволци си деляхме парите за гориво, събирахме се в една кола и обикаляхме домовете. Всичко беше много романтично и чисто. В един момент, когато доброволците станаха прекалено много - 50 - 60 души на месец, вече трябваше да се помисли как по-ефективно да се извозват тези хора. Впоследствие кандидатствахме за финансиране и бяхме одобрени. Оттогава не сме имали проблем с финансирането точно защото в началото показахме, че го правим безкористно. Самата аз винаги съм била доброволец и никога не съм получавала заплата от фондацията.

Как подбирате доброволците?

- Всеки може да бъде доброволец, единствената причина да отхвърлим някого е, ако счетем, че може да представлява заплаха за децата. Срещите се случват най-често в дома или на удобно място в града, по този начин целим да отворим вратата на дома отвън навътре, да вкараме обществото при тях, за да разбием преградата, която ги отделя от нас. Имаме тема на събитието, но обикновено всичко е много свободно - за да разчупим леда, често играем някакъв спорт, след което се разпръскваме и доброволците се отделят с техните си приятели деца и си говорят за оценките им, за книги, четат пишат, обсъждат различни въпроси и т.н. Децата са свикнали с мисълта, че ние сме приятели, и това ги предпазва от очакването "Ти мен ще ме вземеш ли?". Освен това във всеки дом, в който работим, наемаме и местен учител, който ги посещава два пъти в седмицата по два часа и чете и пише с децата. Смисълът, който виждам, е едно дете да общува с един доброволец, важно е да има лична връзка и контакт. По този начин общуването става устойчиво и дълготрайно. Ако утре тази фондация я няма, приятелството между детето и доброволеца трябва да си остане. Не ми е важно колко приятелства сме изпълнили по даден проект. На тези деца им трябва опора в годините напред. Работата с тях е дългосрочен ангажимент. Много хора се плашат именно от това. Истината обаче е, че нищо не се случва задължително, а е свободно - който когато и както може. И точно тази свобода прави цялата структура устойчива.

Как финансирате дейността си?

- Винаги съм казвала, че ако правиш нещо хубаво, в един момент то започва да се търси от хората и да си намира пари. Доброволците дори сами помагат със средства. Валиден е тестът на пазарния принцип, че ако обществото има нужда от нещо, то винаги намира начин да продължи да съществува. Като бизнес човек ми е много трудно да търся пари даром, не мога да кърша пръсти и да се моля на някоя фирма за дарение. Знам, че не е срамно, когато е кауза, но не мога. Затова се чудя как да си ги изкарам. Мислила съм хиляди модели на социално предприемачество. Една от най-напредналите идеи беше социална ферма, в която да работят младежи, излезли от институции. Последната ми идея е IT компания за разработка на софтуер, в която фондацията да е основен собственик - vector-labs.ai. Ако наистина тази идея потръгне, a тя вече има поръчки за няколко големи сайта, приходите от дивиденти могат да издържат фондацията.

Хрумна ми от модел, който е особено популярен в северните страни и особено в Дания, по-известен като Foundation-Owned Social Enterprises (FOSE). Пример е Villum Fonden - фондацията притежава огромна световна компания за покривни конструкции, по-популярна с бранда Velux, чиято годишна печалба надхвърля 100 млн. евро. Основната част от тази печалба отива във фондацията. Този модел много ме вдъхнови и си мисля, че мога да го адаптирам за България. Данъчното ни законодателство не стимулира подобен вид финансиране, но все пак това не пречи фондация да притежава акции или дялове в компания, доколкото това може да й носи единствено позитиви под формата на дивидент.

Какви са предизвикателствата пред НПО сектора в България?

- Виждам, че хората са прекалено проектно ориентирани, фокусират се повече върху отчитането на дейността, отколкото върху смисъла и резултата от тези дейности. Ако тръгнеш да правиш бизнес само за да правиш пари, не се получава. Но ако правиш бизнес, защото искаш да решиш някакъв проблем на хората, тогава нещата потръгват. Измерването на действителния ефект от дейността ти също е много важно, за да прецениш дали не правиш нещо с прекомерно много средства и усилия. Но няма как да измерваш каквото и да било, ако не знаеш какъв проблем решаваш на първо място.

Вие сте и оперативен директор на "ДжобТайгър". Как преминава работният ви ден в компанията?

- В "ДжобТайгър" съм от 2 години. Занимавам се с оперативната дейност, като съвместявам много и финансовата. Всеки мениджър самостоятелно движи проектите си, налага се да се намесвам само ако има кризисна ситуация или ако случваме нещо ново. Когато си в малка компания, можеш да видиш цялата картина и често трябва да се занимаваш с всичко - наемане на хора, финанси, бюджетиране, стратегия, бизнес развитие, промени, оперативни дейности, дори смяна на офиса.

Как съвместявате работата си покрай фондацията и задълженията си в "ДжобТайгър"? Пречат ли си или си помагат?

- През осемте ми основни работни часа съм в "ДжобТайгър". Събота и неделя работя много за фондацията. Но като цяло двете много си помагат - например чрез мрежата от контакти, които имам през фондацията, мога да поддържам връзка с най-различни хора по проекти, които движа в "ДжобТайгър". И обратно, работата ми в "ДжобТайгър" ми помага да структурирам фондацията с бизнес мислене, а не само като кауза. Ако трябва да изготвя финансовия отчет за някакъв проект, мога да го направя със затворени очи. Така работният ми ден вместо 16-часов излиза около 12 часа, защото едното помага на другото.

Имате и издадена стихосбирка. Поетеса, социален предприемач, бизнес лидер - кое свое амплоа чувствате най-близко?

- Преди 3-4 години имах страшна дилема какво да избера да правя с живота си. Постоянно се колебаех в коя посока да поема. Сега вече се успокоих и се примирих и с трите неща. Виждам, че едното без другото не може. Пали ме наистина фондацията, защото това е кауза, дори институция, която много хора вече познават и работи. Огромно удоволствие ми носи, когато наблюдавам как децата вече си познават доброволците и имат приятелски отношения с тях. Това е най-близкото до мен, защото е нещо, което аз съм си създала и виждам, че е много живо и че е пораснало повече от мен. На поезията гледам като на хоби, това е по-шантавата ми страна, която не показвам толкова в нито една от двете си работи.

Обръщайки се назад, какво бихте направили по различен начин?

- Гледам философски на нещата и винаги съм казвала, че каквото съм направила, съм го направила със знанието, което съм имала тогава. Чувствам се щастлива, че съм създала нещо, което по някакъв начин променя средата ни. Никога не съм си мислила, че "Подарете книга" ще стане фондация, случи се органично. Всичките ми стъпки са ме довели дотук, никоя не бих изтрила.

Откъде според вас идва тази култура на доброправенето, която сякаш движи кариерата ви до момента?

- Даването, подаряването на време винаги са били близко до мен. Родителите ми са такива хора, че винаги са помагали на някого. С това съм израснала и свикнала - че когато видиш човек в нужда, ти ще му помогнеш. Не че е някаква страшна доброта в мен, просто е част от живота ми, естествен навик.